Ревю на Дзифт: Раждането на ноара от духа на соца

от vogelfrei
15.10.2008



Подобно на уморени от света таксиметрови шофьори, година след година „кълнем” всичко, случващо се с милата ни родна кинематография. Разбираемо – българското кино е сред малкото неща, които все още носят със себе си сладката носталгия по времената, когато както количеството, така и качеството на седмото ни изкуство бяха напълно обективно съизмерими с европейските стандарти. И разбираемо, след като една Румъния узря дори за Златна Палма, да си мечтаем да създадем някой реабилитиращ филм, с който да запълним рехавата си визитка пред европейската култура. Не вярвах, че ще го напиша, но този филм вече е факт. Петнайсет години след Сезонът на канарчетата най-накрая ставаме свидетели на нещо наглед толкова просто – увлекателна история, разказана по модерен начин. Често обаче простото се оказва най-сложно...

Още преди да достигна до Дзифт се наложи да премина куп изпитания в битката с песимизма. А песимизъм имаше откъде да бъде подхранван. Не само от синдрома „нов български филм”, свързан със спънатата плетеница от неискрено поднесени думи, която трябва да минава за диалог; а и от твърде интелектуалния почерк на Явор Гърдев, пасващ на специфичния театрален въздух, сред който той поставя, но не и на филм, принуден да засища с динамика и екшън.

Песимизмът беше захвърлен още след началната „затапваща” реч за дзифта. После не напомни за себе си нито за момент.

Вярно, че Дзифт има претенцията да съвместява два привидно отричащи се стила - соца и ноара, но те никога не са изглеждали толкова вкоренени един в друг, както в този филм. Именно чрез ноарската атмосфера посланието за соца не се натъртва излишно и не нахълтва в сферата на плакатното. А чрез соц сюжетът ноарът придобива чисто човешки, недистанцирани черти, които го вадят от "патетичната претенциозност", в която беше упрекнат филма.

Смятам, че всеки фен на класическите ноари би се израдвал като дете на препратките към филми като Gilda (1946) или Night and the City (1950), които са вмъкнати типично по фенски с преклонение, а не със зубраческа начетеност. Пък и цялата схематичност на стила с всичките му там обречени мъже, фатални жени и внезапни обрати е режисирана с голяма доза намигване и (само)ирония. Например еротичната сцена накрая изглежда като кръпка и е съзнателно вмъкната като кръпка, все едно режисьорът иска да ти каже: "Ето, спазваме графика, всичко е точно." И ти си казваш: „Мда, това е вкарано тук, за да бъде провокирана бдителността и да се "препикае" драматичният момент.” Очарователно.

Въпреки някои критики за неяснота на историята, тя ми се струва достатъчно проста, за да носи силно послание, и достатъчно сложна, за да крепи динамика през цялото време. А динамика не е като да няма. И не си личи, че е скалъпена по български. Казвам го като човек, който още при началното замахване за първия бой почти инстинктивно си скри очите с ръце, защото предусещах каква неадекватност предстои. Грешно предположение – видях пипнати каскади, заснети с плавно пикиращи полети на камерата. Реалистично.

Философски погледнато, Дзифт изобилства от материал за размисъл. Дали си струва да се жертваш за идеал, който те заслепява до степен да му служиш без да знаеш защо? Възможно ли е да си истински свободен, когато не си изпитвал свобода и дали не е по-лесно да се затвориш в наложения си стереотип? Има ли изобщо друг смисъл в живота ти, освен смъртоносното желание да се познаеш? Смъртоносно в смъртоносно буквален смисъл. Въпроси, въпроси...

Тялото на филма действително се лашка свободно между времето, но неговият скелет следва стриктно една-единствена посока: напред/навътре към себе си, така че бих го определил като "роуд мууви на съзнанието". Много хора мигновено сравняват методите на Гърдев с тези на Куентин Тарантино, но при последния визуалната провокация и авторската ексцесия са изведени на достатъчно преден план, че да закриват или поне да неглижират сюжета. Тук подобно нещо липсва. Интелектуалността не пробива над действието, а единствено оцветява черно-белите краски с още по-черни и бели нюанси. Авторското се изчерпва със станалото традиционно за всеки европейски филм бягство от конвейера и стилизиране на историята, но нищо повече и нищо прекалено. Излишни съзерцания просто липсват.

Най-важното за мен си остава, че Дзифт е един професионален филм, а само това да беше, българското кино трябва да се чувства отсрамено. Такива високи стандарти на кинематография български филм не е поддържал от много отдавна и тук вече не става въпрос за вкус, мисля си. Защото, когато например видиш фотографски план на двамата влюбени като млади и след това станеш свидетел на невинно младежкото им сближаване чрез плавно приближаване на камерата, някак си не може да не признаеш операторската работа и монтажа. Ако ще да го нарекат претенциозно. Възстановката на някогашна София прилича на мултимедиен екскурзовод, който не може да те остави безучастен към атмосферата. А атмосферата в случая не е просто украса, ами отражение на всички тези типове, наредени като в паноптикум на абсурда.

С болезнена чувствителност поглъщах всяка реплика, за да чуя дали най-накрая ще се насладя на нормална ежедневна българска реч. С някои изключения, останах доволен. Единствено Таня Илиева ми се стори твърде нахакано модерна и не се вписваше в ретро обстановката, но нейният талант е насочен по-скоро към еротичния й потенциал и фаталното излъчване, а в това отношение тя се справя блестящо. Захари Бахаров идеално въплъщава тегобите на объркания обикновен човек, за когото времето е спряло преди да бъде прецакан от живота и впоследствие обладан от джеймсдийнски тийнейдж ангст. А Михаил Мутафов винаги съм си го представял в кожата на квартален философ - някак достолепен, но не харизматично, ами по тарикатски достолепен. Винаги ще те забие с готовите си реплики. Наясно с живота и заради това уморен от него. Споменатият философски заряд на филма се съдържа почти изцяло в афоризмите му.

Хубавото изкуство е крехко и точно заради това непредвидимо. Ражда се буквално от нищото в случаи, когато статистиката е сбръщила вежди за съществуването му. Именно този типично ноарски обрат на съдбата увеличава двойно удоволствието от гледането на Дзифт. Дали някой е предвиждал появата му преди пет години? И какво ли предстои след още пет? Въпроси, въпроси...