Ревю на Burn after Reading

26.11.2008
от vogelfrei

Сигурен съм, че още по времето, когато героят на М. Emmeth Walsh от Blood Simple се оглеждаше в последната си капка за този живот, братя Коен са си мечтали за деня, в който критици и фенове ще говорят за „клишето” Коен, а самите те ще се усмихват самодоволно, знаейки, че са напипали своята разпознаваема форма на изразяване. 23 години по-късно, когато Академията най-накрая ги удостои с Оскар (къде за No Country for Old Men, къде за цялостни заслуги, но това е друг въпрос), самодоволната им усмивка грейна пред цял свят. Клишето Коен беше веднъж завинаги признато. Оттук нататък всичко тяхно щеше да минава под грифа „новият Коен”, новата порция от нещо до болка познато, за което всичките ти приятели имат мнение, а ти си длъжен да гледаш, за да претендираш, че разбираш от кино.

Именно това ларж отношение, на границата между абсурдния хумор, тоталната гротеска и трагичното светоусещане, белязва целия „Burn After Reading” („Изгори след прочитане“). Какво ли друго може да си помислим за филм, в чиито отварящи пет минути Джон Малкович натъртва самоиронично fuck след fuck, а по средата разбираме, че единственото сигурно за героите е как всички спят помежду си... Сценарият на BAR е писан паралелено със сценария на „No Country for Old Men“ („Няма място за старите кучета”) и това е повече от видно точно, защото двата филма нямат нищо общо помежду си. Все пак най-добрият отдушник за въображението е да му намериш нова дъвка. „No Country…” се води стриктно по каноните на жанра си, сюжетът е по философски абстрактен, но с много силен исторически заряд, а актьорите съответстват идеално на образите си и от началото е ясно кой какъв е и какво трябва да изпитваме към него. BAR представлява огледалната страна на таланта на Coen, която познаваме от Fargo или Miller’s Crossing – разчупване на жанровото, свръхизмислена и дори нереалистично построена история, която обаче може да се случи винаги, и актьори, сменящи маска след маска с бясно темпо. При това актьори, които в много ситуации играят самите себе си, а не онова, което трябва да играят по сценарий. И разбира се, много хумор от онзи, абсурдния...

Категорията, около която се върти всеки възможен анализ за BAR, е мейнстрийм. Дали филмът не е прекалено мейнстрийм или пък силата на Coen е, че са задали мейнстрийм рамка и са показали, че вътре в нея имат пълна свобода на действие? Подкрепям второто, защото BAR е очевидно упражнение по стил на братята, а не филм, направен със съзнанието да се развиват грандиозни идеи. Ясно е, че водещ е въртопът от отношения между актьорите, техните собствени импровизации и от друга страна, импровизациите на авторите, които малко самоуверено, но напълно професионално доказват, че за креативността им още не е намерено лечение. Ето защо по коенски едно хладнокръвно убийство на любимеца на публиката може да се окаже безумно смешно. Мейнстрийм би било, ако, да кажем, героят на Брад Пут не прави постоянни намигвания към познатите ни предразсъдъци за самия Пит като нахакан, но глупав мачо. Друго си е обаче да видиш как Коен са го подканили да се майтапи със самия себе си, след като всеки вече е наясно и с драматичните заложби на Пит. Мейнстрийм би било и ако геговете се опошлят и зад тях не стоят тонове културни натрупвания и асоциации. Вместо това, братята винаги знаят как да варират темпото или просто да ви метнат в някаква нова загадка, тоест накратко да ви накарат да мислите. Само че не в традиционните параметри на „сериозното” кино, ами чрез ужасно остра сатира и дистанциран присмех. Когато накрая осъзнаеш, че този лабиринт се състои всъщност от напълно нормални и ежедневни човешки отношения, разбираш как несериозното се е превърнало в удобен параван за сериозното. А защо е необходимо това? Защото смеейки се, човек осъзнава безсмислието на живота по „втория начин”, по-елегантния, а това е винаги по-здравословно. И защото щом се смеем на всички човешки пороци, които иначе толкова добре познаваме, значи не сме способни да се погледнем отстрани и да видим, че животът е най-силното вдъхновение за киното. Което пък се очаква да предизвика терапевтичен ефект върху нас.

В крайна сметка, BAR е изявлението на братя Коен, че те са баровци с неподражаем стил, съчетаващи безсрамно комично и трагично. Двамата знаят, че ние ги обичаме и затова не изпитват угризения да съставят един филм само от елементи, които вече сме виждали в класиките им, и той пак да се получи силен. Затова и никой киноман няма да пропусне “следващия Коен”. Сигурни сме, че и той ще бъде 100 % Коен, което е абсолютно достатъчно.

Оценка: 8